Емилия Илиева-Крайнова: Ако наистина слушаме животът ни би бил постоянна изненада и истинско чудо

Интервю с Емилия Илиева-Крайнова – основател и управител на Communication Academy и лектор на Пътят навътре – Ритрийт за дълбоко вслушване в себе си и цялостно изслушване на другите на 12 – 14 юни 2015.

 

Моля сподели ни история, в която дълбокото слушане те е насочило в съвсем различна посока от тази, по която първоначално си ималa намерение да поемеш.

Вероятно най-вълнуващият пример за мен е решението да тръгнем и да изминем Камино със съпруга ми миналата година. Всичко започна с един лековат разговор в късните часове на една обикновена пролетна вечер. Говорехме си за плановете ни като семейство – за тези, които се случват и тези, които остават на заден план, за единството между нас като двойка – понякога така трудно постижимо… Няколко часа по-късно не само се бяхме чули един друг, но чухме и решението да поемам по Камино. Чухме го след като бяхме чули всичко, което ни пречеше да стигнем до него. Често се сещам оттогава, че ако наистина слушаме животът ни би бил постоянна изненада и истинско чудо.

На база личния ти опит и житейски път как човек развива практика за дълбоко слушане в един толкова забързан свят? И още по-важно как се поддържа тази практика?

Обикновено хората, които развиват уменията за дълбоко слушане започват с желание да поставят под съмнение преценките си за нещата и за решенията, които са взели. Когато започнеш да си гъвкав започваш все повече да се отваряш за непредвидимото и постепенно започваш да следваш и други мотиви освен личната си първоначална преценка. Практиката започва само след достатъчно развито търпение и достатъчна съзнателност, че процесът на всяко решение е по-важен от самото решение.

Ако имам цялото време на земята какво бих направил? Бих ли изчакал или бих действал веднага? Всъщност понякога дълбокото чуване предполага да действаш на момента. Не винаги дълбокото чуване подтиква към изчакване. Не винаги бавното е бързо или обратно.

Как ти лично създаваш моменти тишина в ежедневието си?

Правила съм различни неща през годините. От пиене на чай сутрин като ритуал за тихо и бавно започване на деня до зазен медитация, разходка в парка с кучето ни, т.нар. ‘сутрешни страници’ за изпразване на съзнанието от излишното… Откакто съм майка не ми се получава да създам устойчив навик. Миговете забавяне са ми дефицит и затова стремежът ми е да съм будна да улавям моментите независимо от ситуацията.

Понякога това е докато приготвям закуската, друг път докато си мия зъбите, трети път на площадката сред вой на десетина деца. Това ме накара да се замисля, че не ритуалът е важен, а практиката на съзнателност под някаква форма. Често следя как дъщеря ми се храни. Тогава тя е тиха, а аз имам минутки за съзерцание.

Най-много обаче ми помага пълно откъсване от ежедневието. Зареждане като съзнателно посвещаване. Ритрийт като предстоящия е извор на жива вода за мен, истинско пречистване и уют в тишината на нещата.

Може ли да се каже, че ‘достатъчно време’ е достатъчно, за да чуем истински някой друг или има и други необходими условия?

Достатъчното време е относително понятие. По-важно от времето бих казала че е вътрешното притихване, което прави сигналите от околния свят по-ясни за чуване. Знаци и сигнали винаги има, но заети със себе си или с реакция към другите не можем да ги различим.

Другото много важно е точният въпрос. Как да центрирам присъствието си около думи, които носят енергия от бъдещето. Това е, което позволява бъдещето да ни подскаже за себе си.

Освен това обикновено чуването го отнасяме единствено до възприемането на думи и звуци и пропускаме да отдадем същото значение на неизказаното, което усещаме с интуицията си, с очите си, с фокус или разсейване от това, което другият говори…

Затова понякога не помага само доброто намерение ‘да си дадем време’, за да се чуем цялостно един друг, но и само с време да започнем е по-добре отколкото нищо.

Как учиш детето си да чуват себе си и да слушат приятелите си?

Всъщност децата имат значително по-бавен ритъм от възрастните. Родителите обикновено питат как да научим децата да са по-бързи в обличането, храненето, миенето… По-точният въпрос мисля е как да запазим по-бавния ритъм на децата и заедно с това да ги научим да са бързи, когато е необходимо. Мисля си, че е по-лесно да се забързаш и живота да те увлече отколкото да се забавиш след като си се забързал.

Другото важно нещо разбира се е, че децата се учат от примера на възрастните. Наскоро в една забързана сутрин докато се движих като шевна машина напред назад, за да не забравя нещо и подтиквах дъщеря ми да побърза да тръгнем тя взе тибетската ни купа и няколко пъти я удари. Звънът мигновено промени цялата енергия на сутринта. Сякаш и за мен и за нея го направи – като навременно напомняне.

Какво правиш, когато ти е много трудно да чуеш това, което някой ти казва понеже го приемаш лично?

Аз лично казвам неща от рода на ‘иска ми се да мога да те чуя и съжалявам, че в момента нямам сили да го направя…’. Има невероятна енергия на свързване в признанието, че нещо, което искаш ти се изплъзва… Така чуваш толкова колкото можеш и се връщаш когато имаш готовност за още. Ключът тук не е в това, че нямаш сили сега, а че ще имаш. Не е страшно, че един разговор остава незавършен, когато има ясно намерение това да се случи.

Какво е магията в това да чуваш себе си и другите, че си толкова отдадена на това?

За мен няма по-съкровена връзка от тази, която пълното изслушване между хората създава. И хубавото е, че тази съкровеност не е само за някои специални хора. Може да се случи с всеки и с всеки е прекрасно.


468 ad

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *