Емпатията като тест на връзката със себе си

Запознах се с емпатията преди няколко години. Намерихме се през книги и статии и още тогава усетих силно привличане. После се запознах и с Еми – оттогава започна и моята жива, истинска среща с емпатията.

Емпатията ми помогна да направя много важна крачка към едно от най-значимите пътувания в живота ми – към себе си, а, всъщност, косвено, и към другите. Разбрах, че преди да се срещнеш с емпатията, не е нужно да си съвсем готов (както при раждането и отглеждането на деца). Ако не се чувстваш подготвен, започваш да се учиш в движение или просто се потопяваш спокойно в процеса на случване и му се доверяваш, наслаждавайки се. Осъзнах, че подобно на всяко друго нещо, емпатичното свързване си иска отдаденост, постоянство и, най-вече, доверие – към себе си, към този, който те води, към Пътя и, най-вече към самата емпатия.

Разбрах, че човек може спокойно да направи избора дали да бъде емпатичен към себе си, към другите или пък… изобщо да не бъде емпатичен. Понякога желанието ни да се заявим е много по-силно от това да чуем другия. Сякаш искаме първо да чуем себе си и да изречем на глас собствените си мисли. Друг път сме готови да слушаме – без осъдителния поглед на преценките, без осъждания и предубеждения, само с разбиране. Емпатията може да бъде и мълчание и просто присъствие „тук и сега“ – съвсем не е нужно да излееш целия поток от думи на света, за да се свържеш с другите. Понякога един поглед, късче мълчание и осъзнатост за важното са напълно достатъчни.

Както написах и по-горе, наистина има случаи, в които на мен лично не ми е до емпатия. Това обаче означава, че емпатичните ми запаси са достигнали критичния си минимум и че спешно трябва да се свържа със себе си. Светнала е червената лампичка, така да се каже. А емпатичното свързване изисква известен ресурс и ако нямаш за себе си, няма как да дадеш на другите (както Еми обича да казва). То е един доста бърз и ефективен тест доколко човек е свързан със себе си и с ценностите си. Затова, когато реагирам бурно и емоционално, първо идентифицирам завладялото ме чувство, а после започвам да търся коренчето. Изследвам кое е онова, което всъщност провокира реакцията ми и което е „събудило“ въпросното чувство. Дали е простичкото: „Имам нужда от почивка“ или е нещо по-дълбоко като неудовлетвореност от начина, по който живея живота си в момента? Може би е необходимост от смисъл, усещане за значимост, от заедност и споделеност или просто желание да останеш верен на ценностите си?

Благодарение на емпатията се научих да спирам за миг, да се заслушвам във вътрешния си глас и да се опитвам да му дам пространство. После продължавам… или просто преустановявам това, което не ми е толкова важно. В момента, в който открия скритото тиктакащо часовниче, което ме вади от баланса, всичко си идва на мястото. А после, после аз избирам какви стъпки да предприема – дали да оставя часовниковият механизъм да взриви насъбралото си напрежение и от руините да построя нещо ново или пък просто да го зачета, да знам, че е там и да го приветствам като верен приятел, който е дошъл да ме подкрепи във връзката ми със себе си и собствените ми емоции и потребности.

Автор: Дочка Тотева-Георгиева

 


468 ad

1 коментар

  1. I love reading these articles because they’re short but inerfmativo.

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *