Можем ли да бъдем мили към себе си?

През последните няколко години, животът ми много се забърза и ангажиментите ми се увеличиха. Това постоянно ме вкарва в режим на бързане и вечно закъсняване – да взема децата от училище или урок, да стигна на време за среща, да се приготвя за да изляза на време, да изпълня поет ангажимент в срок и т.н. Всички тези ситуации ми създават изключителен дискомфорт, напрежение, раздразнение, обвинения, гняв, стрес. Още по трудното е че са ежедневие и това много ме изморява и постоянно ме поддържа в състояние на неудовлетворение от справянето ми с ангажиментите ми. Опитвам се да използвам различни стратегии и тактики за да съм по – ефективна, да поемам толкова ангажименти с колкото мога да се справя, да съм по бърза и т.н. Нищо от опитите ми не дава резултат и закъсненията продължават да са част от живота ми.

В моментите в които изпитвам гняв, раздразнение, отчаяние и безсилие, си давам емпатия и стигам до потребности, като това, че имам нужда от повече помощ, да бъда точна и коректна към другите и себе си, да преживявам удовлетворение от усилията, които полагам. За момента това ми носи временно успокоение и ме освобождава от силните емоции, но някак няма трайно подобрение и промяна. Всяко следващо закъснение, в по – малка или в по – голяма степен води до негативни емоции и нови стратегии за по – голяма успеваемост и организираност от моя страна.

И така до един ден в който успях да погледна отвъд гнева и раздразнението и да видя истинската емоция и потребност, които да сега не бях разпознала и назовала. Бързайки да заведа сина си на училище и после да взема дъщеря си от урок, закъснявам с близо 15-20 мин. от графика. Качвайки се в колата вече на път към училището, аз започвам с дългия и тягостен монолог с мен самата. В него има обвинения към мен: че не се справя; че пак нещо се бавя; че е трябвало да стан с половин час по – рано; че не е трябвало да приготвям обяд за себе си, а само за детето, за да спестя време; че трябва да включа децата да ми помагат за да стане по – бързо; че съм много бавна и неорганизирана. След това преминавам към обвинения към другите, напр.: че дъщеря ми трябва да свикне да се прибира сама, щом не иска да ме чака и да се дразни, че закъснявам; че голямата ми дъщеря, вместо да стои на телефона може да ми помогне; че синът ми е много бавен и за всичко чака мен и т.н. Емоциите стават все по – силни и овладяването им все по – трудно. Казвам си че съм ядосана, защото искам да стигам на време; че съм безсилна да намеря работещо решение, което да доведе до трайни промени; че съм притеснена, че дъщеря ми ще ме чака и ще мърмори,а искам да прояви разбиране, че правя всичко по силите си. И някъде там в тази смесица от емпатия и обвинения, си дадох сметка ,че аз всъщност съм тъжна, много тъжна, защото искам да съм по – мила и щадяща към себе си, и да виждам всичко това което правя, нещата в които успявам, а не само тези в които се провалям. И чудото стана.

Умът и емоциите ми се успокоиха. Гневът, раздразнението и обвиненията изчезнаха и на тяхно място дойде мир и покой, едно притихване и една нежност към мен самата. Успокоих се, както никога до сега в подобна ситуация. Всичко се случи само за няколко секунди и беше изключително бързо и магическо.

Естествено закъснях за дъщеря ми, но тя сама предложи да се прибере сама и макар че беше измръзнала, не се сърди, не мърмори, не ме обвинява. Не беше щастлива от развитието на нещата, но изглеждаше спокойна с това което е станало, което само по себе си беше чудо. Това че аз не се обвинявах и не се съдех, някак подействаха и на нея. Сякаш до сега винаги, когато аз имах негодувание към себе си, тя го усещаше и за да го засили изразяваше на глас всички мои осъждания към мен самата, което много ме ядосваше, защото ми се искаше тя да вижда усилията ми, които аз самата не виждам.

Имам още една подобна ситуация в която забравих много важен ангажимент на същата ми дъщеря и тъй като успях преди да я видя, да проявя разбиране към себе си и да не се съдя, тя също не го направи. Нямаше драми, сълзи,обвинения, а само разочарование, че съм забравила. Още си спомня случая и ми напомня, че не е успяла да отиде заради мен, но в думите и няма критика, осъждане, обвинение, което е изключително, защото в подобни ситуации за много по – дребни неща, нейните емоциите са ескалирали неимоверно много.

Споделяйки всичко това искам да ви обърна внимание на три много важни неща:

  1. Когато преживяваме силна емоция, но не я назоваваме правилно, заменяйки я с друга която ни се вижда по – адекватна, ние всъщност не даваме възможност на емоцията да се успокои, да намали интензитета си, а от там и ние самите да успеем да погледнем отвъд мислите, които ни заливат.
  2. Когато успеем да проявим милост към себе си, това ни носи подхранване и грижа, която само ние можем да си дадем.
  3. Когато ние спрем да се обвиняваме, осъждаме и критикуваме за дадена ситуация, другите, които са замесени, също спират да го правят. Те вече не са огледало на нашите неизказани мисли.

Надявам се с разказаното, да съм успяла да ви вдъхновя, да сте по – мили, щадящи и грижовни към самите себе си. Да проявите разбиране и уважение, както бихте направили към някой друг. Да виждате постиженията и успехите си и те да ви подкрепят да приемате по – лесно разочарованията и неудовлетворението, което изпитвате, когато не се справяте по начина по който ви се иска. И поменете, че вие правите най – доброто на което сте способни в този момент.

Автор: Зорница Трифонова

 


468 ad

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *