Емпатия за родители и деца

В наши дни в сферата на родителството се наблюдава промяна. Извършва се постепенно преобразяване и пренасочване към нови начини на виждане и осъществяване на връзката родител–дете. Старите порядки, с които сме израснали – на безгласните деца, на физическите наказания като мярка срещу разглезването и правилото ‘Прави, каквото кажа’, а не каквото правя, все повече изчезват в западното общество, замествани от нови мисли и идеи.

Никой не е познавал Теорията за привързаността, когато нашите баби и дядовци са растяли (въпреки че някои от тях разбира се са преживели дълбока връзка родител–дете), но не е имало начин да я съотнесат към нещо друго или да я разпространят като подход към родителството. Тя не е била изучавана, най-вероятно дори не е била част от интелектуалния ‘багаж’ на никой родител, използващ сродни теории (в смисъла, в който и идеята за ‘сексизма на работното място’ не им е била позната). Като се започне от нашите пра-прадядовци и баби, до съвсем скоро, а статистически погледнато и все още, повечето хора в ‘развитите страни’ прилагат в родителството поне една версия (колкото и митологизирана да е била тя) на бихейвиоризма на Скинър и/или негови предишни или отмрели модели на културно мислене. Когато изследването на Скинър се появява и разпространява из научната общност, то блести като самотен пример на научен подход към родителството и заради това е като звукът на истината – неоспоримо.

Днес ние виждаме нещо, което в много отношения е достигнало критичната маса, за да се нарече стремително отдалечаване от техниките за промяна на поведението и доближаване към методите за свързване с нашите деца, които уважават биохимичните и емоционалните връзки и невронния модел на свързване и социално развитие, естествено носено, изразявано и споделяно от повечето хора. Казано по друг начин, ние осъзнаваме като вид, че това, което работи най-добре при отглеждането на децата ни, е да уважаваме природата си на възпитатели. Изучаваме антиподите на родителските си умове само за да разберем своята инстинктивност, която ни очаква на тази непозната територия.

Изследванията продължават и вече сме в състояние да опознаем някои неврологични процеси, участващи в развитието на детето. Става все по-ясно и по-ясно, че ни е природно заложено да се свързваме и да работим заедно в социума, но начинът, по който сме свързани е в пряка връзка с това колко добре развиваме вродените си склонности. Другото, което днес е обект на доста повече изследвания от времето на популярност на Скинър, е до каква степен техниките за промяна на поведението могат да се отразят негативно върху развитието, връзката родител-дете и емоционалния живот на детето (по време на израстването му и като възрастен), както и колко неефективна е самата промяна на поведението като инструмент в родителството – както при възпроизвеждането на вид предпочитано поведение, така и при намаляване на непредпочитания. Съвременното схващане, че промяната в поведението не работи и има отрицателно въздействие върху развитието и емоционалната стабилност от една страна, и силната невронаука, разкриваща апаратите за социално свързване (социализация) и еволюционните ефекти на здравата привързаност върху невронните структури, от друга, предоставят на човечеството огромната възможност да се доверим/завърнем към природата си и към естествените си подтици и инстинкти да отглеждаме. И както изглежда, ние правим точно това.

Една от най-бързо растящите области в сферата на съветите за родители е Привързаното възпитание и неговите разновидности: Позитивно родителство, Естествено възпитание, Свързващо възпитание, Внимателно възпитание, Автентично възпитание, Осъзнато възпитание, Емпатично възпитание и др. Ние наричаме аспектите, в които се специализираме, Възпитание в един отбор (Parenting on the Same Team). Макар да се базираме на привързаността, ние включваме аспекти, които надхвърлят установяването и поддържането на самата привързаност и се фокусираме върху използването на спойката, за да изграждаме връзка и да използваме тази връзка за подобряване развитието на нашите деца и за вдъхновяване на сътрудничеството в краткосрочен и в дългосрочен план. И ние, заедно с цяла армия от други мислещи родители, теоретици и ментори, вярваме, че емпатия е най-силният инструмент в арсенала на родителя.

И така, за какво каква е цялата врява? Каква е тази кауза? Толкова ли е важна, че да се занимаваме с нея и то с помощта на Емпатия (с главно светещо E), наред с всички други задължения?! И как цялото това гушкане ще помогне на децата ни да бъдат добри?!

Актуален списък от причини защо емпатията е най-важната техника, която можем да научим:

1. Емпатията е коренът на всички социални принципи. Всеки добър закон, писан някога, всеки кодекс за морално поведение, всяко правило, което се опитваме да наложим на нашите деца, всичко е съсредоточено и води началото си от психологическата съпричасност с другите. Това е целта и това трябва да е средството за всяко указание, насока или взаимодействие между хората. Овладяването на емпатията е най-краткият път между нашето прекрасно диво пеленаче и последователният, грижовен, състрадателен ‘по-цивилизован’ възрастен, който се надяваме да израстне.

2. Емпатията е това, което нашите мозъци са предназначени да правят. Неврологично сме устроени да усвояваме автоматично опита на другите около нас. Един от процесите/структурите, които отговарят за това, е огледалната невронна система, за която вероятно сте чели и преди. Когато видим или дори чуем усмивка, нашият мозък задейства бърза имитация на невромоторния процес за осъществяване на същото изражение и след това получава вътрешно усещане за изражението и свързаните с него емоции, за да можем ние да интерпретираме емоциите на усмихващия се човек. Когато те се развиват по нормален, здравословен начин, използваме огледалните неврони през цялото време, за да имитираме неврологично и да дешифрираме смисъла на възприетите чужди действия. За да бъдем способни да интерпретираме тези понякога много фини движения и да изолираме интерпретациите от собствените си чувства, и дори за да можем да разберем какво чувстваме ние самите и да можем да регулираме емоциите си – имаме нужда от прием на емпатията през ранното си развитие.

3. Емпатията тренира мозъците на децата ни да се развиват и самите да я прилагат. Освен огледалния аспект на емоцията и на емпатията, освен индивидуалната, както и споделена идентичност, обсъдени по-горе, както и начините, по които моделиращата емпатия помага да научим детските мозъци да ни да отговарят по същия начин, има и друга мозъчна структура, която си струва да се спомене. Това е цингуларната гънка, за която вече сме говорили. Едно от най-интересните неща за тази област от мозъка, до голяма степен посветена на регулацията на нашите емоции, е, че е един от най-ранно развилите се (и еволюционно най-стари) структури в т. нар. неокортекс, откъдето произлизат нашите екзекутивни функции и който е мястото на по-късните подсилвания на мозъчните структури. Старата част на тази нова област се включва и започва да работи, докато по-специализираните огледални неврони още добавят програми все повече и повече. Още преди бебешкият мозък да е способен да отрази всичко, което моделираме по отношение на употребите и проявите на емпатия, цингулумът изравнява и хармонизира емоционалните състояния на майката и бебето. Когато детето проплаче, цингулумът в мозъка му се захваща за работа, за да впрегне мозъка на майката за незабавен отговор (от различен вид и в цялата ѝ нервна система), а нейният цингулум се задейства по много сходен начин с детския.

Интересното е, че нейния незабавен и спокоен отговор и вътрешните процеси на собствената ѝ система за самоуспокояване ѝ помагат да успокои детето чрез осъществяването на цингулумна връзка. С течение на времето, отговорите на майката и на други хора, които се грижат за него, както и цингулумното хармонизиране дава на мозъка на детето способности (несъзнателни) за самоуспокояване, при това реални, а не митичните способности, които се очаква да се появят от само себе си, за да помогнат на децата да се приспиват сами. Също така, този процес провокира по-силен цингулумен отговор и по-пълно изразяване на емпатия, когато се налага самите деца да реагират на други хора в нужда. Казано по-просто, когато майката отговори емаптично на детето си, тя му осигурява по-голям капацитет за емпатия. Всичко това се случва без нито един урок защо това е важно и как да действаме с емпатия.

4. Отговарянето на емоционалните процеси на нашето дете с емпатия подпомага пълноценното му невронно развитие и достъп. Със сигурност сте чували, а и аз съм го споменавал, че имаме три основни нива в мозъка. Продълговатият мозък е най-старият и базов набор от структури, който поддържа всички телесни функции, необходими за да останем живи, и присъства у всички гръбначни, живеещи днес. Мозъкът на бозайника, който управлява нашите емоции и социално поведение, е по-нов, надграждащ, но в развойното и функционално първенство е заместен от продълговатия дял. Рационалният мозък е най-новия комплекс от невронни структури и се грижи за способностите ни да разрешаваме проблеми, да мислим креативно, да взимаме решения и да избираме да изразяваме доброта към другите – неговото развитие и нашият достъп до него през всеки ден от живота ни са зависими от стабилността на ‘по-нисшия’ мозък. Ако хората са емоционално разстроени, особено ако са деца, те губят достъп до по-висшите функции, и колкото повече се разстройват, толкова по-изявено е това. Продълговатият мозък и мозъкът на бозайника могат да упражняват контрол, когато нуждите им са задоволени. Ако се случи да сме наистина разстроени, продълговатият мозък ще ни постави в ситуация ‘борба или бягство’, временно присвоявайки си дори нашите способности да обработвамя емоциите си или изобщо да включим дейността на мозъка на бозайника. Tака че, за да помогнем на децата да оцелеят в най-ранна възраст, трябва да се погрижим за продълговатия им мозък. За да им предоставим достъп до социално функциониране, трябва да се погрижим за нуждите както на продълговатия мозък, така и на мозъка на бозайника. А за да се развиват и да имат достъп до екзекутивното функциониране на рационалния мозък, трябва да обърнем внимание не само на неговите нужди, но и на тези на предшествениците му (от гледна точка на развитие, приоритет и достъп). Споделянето на емпатията е единственото и най-добро средство да помогнем на децата си да идентифицират и отработват всичките си емоции, както и след време да развият екзекутивните си способности. Когато даваме емпатия на децата си и им помагаме да израстват емоциите, които преживяват, ние им помагаме да усвоят този процес и да освободят място за рационалното развитие на мозъка и задълбочаваме връзките, които ги карат да се чувстват достатъчно сигурни и в безопасност, за да продължат да се развиват и, в края на краищата, да прекарват повече време в състояние на екзекутивна стабилност. Когато децата ‘регресират’ по време на емоционалните епизоди, можем да използваме емпатията, за да им помогнем да преминат през емоциите си и да се върнат към своите по-рационални мисли.

5. Емпатията е приятна за нас и безопасна за децата ни. Когато хората дават емпатия, ние чувстваме свързващата осъзнатост, която тя носи със себе си. Чувстваме се по-близо до себе си (ако даваме емпатия на себе си) или до другите (ако даваме емпатия на друг). Когато нашите деца чувстват, че им отдаваме емпатията си, ако могат да се опрат на нас, когато се чувстват ‘обезсилени’ от емоционалния процес, те преживяват безопасност – от света и дори от съкрушителността на себе си и собствените емоции. Тази безопасност е добра за мозъците им, за емоционалната им регулация и за споделената ни връзка с тях.

6. Емпатията дава на родителите супер сили. Когато използваме емпатия, ние можем да успокоим огромни злостни спорове и да ‘изпарим’ гигантски чепати проблеми. Когато помогнем на децата да се справят със силните чувства, които се появяват, щом срещнат проблем, често откриваме, че самите проблеми изчезват с намаляването на интензитета и промяната на чувствата. Емпатията „ни покрива“, когато попаднем в конфликт, възстановява реда и изцелява отношенията. Когато я използваме върху себе си, тя може да ни презареди, да ни помогне да избегнем евентуални беди и да успокои нашите собствени емоции достатъчно, за да намерим търпение и сила на духа, които не подозираме, че притежаваме.

7. Емпатията превръща тревожните моменти, проблеми и епизоди във възможности за свързване, за задълбочаване и укрепване на връзката родител-дете, за лекуване и доказване на мозъците на децата ни, че те са в безопасност и са добре дошли да се развиват тук. Ако използваме емпатия, когато възникнат проблеми, всичко завършва с прегръдки, неврална хармонизация, емоционално изцеляване и свързване и психологическо съвместно стабилизиране. Ние помагаме на децата си да разберат, че могат да ни се доверят, когато се чувстват уязвими, и им показваме, че свързването осмисля живота ни. Тази комбинация подпомага вдъхновяването на сътрудничество в настоящи и бъдещи начинания, защото нашите деца подтикват задълбочаването на интелектуалната идентификация с нас, усещайки се по-близки с нас и искайки да бъдат въвлечени още повече в ‘примката’ на взаимоотношенията.

8. Емпатията често е всичко, което ни трябва, когато сме разстроени. Мисля, че през 80% от времето, когато са разстроени, повечето хора не искат някой друг наистина да ‘поправи’ нещо, ние искаме да ни се позволи да бъдем разстроени за момент, да изпитаме чувствата си и да ги преодолеем. Често, когато виждам хора да спорят или да участват в пререкания, голяма част от напрежението идва само от един човек, който се опитва да оправдае защо другите се чувстват по определен начин. Звучи ли ви познато? Е, това е така, защото всички ние търсим емпатия! Каква по-добра причина да я предложим на някой от това, че самите ние имаме нужда от нея в подобен момент? Каква по-добра причина да използваме емпатия от това, че ние самите приемаме с емпатия колко е хубаво да получим такава?

Знам, че има с какво още да запълня времето ви, но мисля, че за момента е по-разумно да спра дотук.

Автор: Нейтън Мактог
Превод: Надя Димитрова и Милена Иванова
По материали от Empathy Schmimpathy… Why Bother?!


468 ad