ННК и теории, и практики на възпитание на деца

Имаше един виц, събрал в едно изречение съвет от всички настоящи към всички бъдещи родители.

Преди да стана родител имах много теории за възпитание и никаква практика. Сега имам много практика и не следвам нито една теория.

На фона на родители с две, три, четири и повече деца имам скромен опит като родител – към момента едно дете на близо две години. Известна с опита и вярата си в ненасилствената комуникация много родители са ми казвали, че чакат да стана родител, за да тествам теорията на практика. Сега много родители очакват да се отрека от теорията или поне да разклатя вярата в нея.

Нека да направя едно малко уточнение.

Това, че познавам ННК от 10 години и се стремя да живея ненасилието, емпатията и осъзнатото свързване с хората, не ме прави перфектен родител. Убедена съм обаче, че покрай това съм станала по-будна за начините, по които общуването може да ни свързва и да ни разделя, по които ‘думите могат да са прозорци, а могат и да са стени’. И съм убедена, че точно с това мога да съм пример като родител за детето си как да се свързваме, да присъстваме и да сме автентични. Истината ме задължава да кажа, че мога да съм този пример само понякога. Защото и аз съм човек като всички останали родители и ми се случва да губя търпение, да съм изтощена, да повишавам тон и да крещя. Но въпреки това или може би точно заради това вярата ми в метода и теорията остава. Понякога с умора чувам, че няма универсални методи и ННК не бил универсален метод… Всеки метод е универсален, ако го прегърнем до степен да стане част от нас!

Защото за мен въпросът не е в това как да имаме винаги и по всяко време нужната енергия, търпение, присъствие и т.н. за децата си. Въпросът не е и в това как да намерим подхода, техниката или метода, който да улесни живота ни като родители. Въпросът e, коя теория спира да е теория, защото я практикуваме като начин на живот и коя практика е дотолкова постоянна, че може да стане теория.

Ако скочим 20 години напред във времето и децата са ни пораснали, станали са и те на свой ред родители и ни попитат за съвет какво ще им кажем? Няма ли да е малко обидно да извадим набора с ‘инструменти’, за да ги улесним да се справят с детския гняв, инат, тръшкане или каквото друго ни тежи сега? Няма ли да е липса на мъдрост да им споделим книгите с различни теории, от които сме се отрекли в името на работещи ‘техники от практиката’?

Когато хора ме питат за емпатията към себе си във връзка с децата обикновено е в контекста на това как да владеем себе си, за да имаме повече търпение за децата си. Това разбира се е важно и ключово, за да стъпим на основата на разбирането за истинската мотивация на действията им. Но наистина ли искаме да научим децата си само на това да владеят себе си? За кого оставяме да ги научи да заявяват себе си и границите си? На кого оставяме да ги учи да възстановяват позитивната комуникация след като не сме успели да се овладеем? Нима искаме децата да живеят в ефимерния свят на хармонията? На кого оставяме да ги научи, че има негативни емоции? Кой искаме да е първият, който да им повиши тон?

Не казвам, че не помага да можем да владеем себе си. Казвам, че за цялостното възпитание ни помага и това да не владеем себе си. По-страшно от това да не владеем себе си е да създадем изкуствена представа за света и хората в децата си. Целостта изисква черното и бялото в едно. И всеки път, когато не овладеем себе си имаме да овладеем ситуацията след това. Имаме да дадем пример за честност, емпатия към себе си и детето ни и в такава ситуация, която ни отчуждава един от друг, заставя ни да погледнем в себе си, да се изправим пред истината за нашите и чуждите потребности, за конфликтите, от които ни боли – тези, които имаме сили и енергия да разрешаваме и тези, за които не сме дорасли. Мисля си, че именно защото тази част е така трудна ни се струва по-лесно да се опитваме да контролираме себе си. Някак, за да избегнем тази по-трудната част предпочитаме да не се стига до загубата на контрол.

Така нещата опират до това да останем хора отвъд ролята родител и да виждаме децата си като хора преди да са ни деца. Така от уважение към Човека имаме да се стремим към цялостност и през цялостта към хармония. Което е различно от хармонията през себеовладяването. Може и малко крайно да звучи, но си мисля, че едностранчивото поддържане на хармонията от страна на родители към децата възпитава безотговорни деца и създава изтощени родители. От уважение и към нас и към децата си имаме да превърнем целостта в ценност и така поне да смекчим привързаността си към хармонията.

В заключение искам да кажа, че не вярвам да има теория, по-силна от живота и за мен лично всяка практика е по-ценна от теорията, НО без теория и вяра в нещо, което ни носи смисъл и опора сме загубени и като хора и като родители. Котвите са хубави, защото ни дават усещане за стабилност в моментите, когато на повърхността изглежда, че ни липсва. И няма значение кой в какво я намира. Няма значение кой какво следва, за да дава най-доброто от себе си на децата си. Не случайно всички интензивно практикуващи родители (същите онези с две, три, четири и повече деца) рано или късно създават свои теории, формулирани, ако не в книги, то поне в блогове, статии и съвети към бъдещи родители. Теорията и практиката вървят ръка за ръка. Онова, което знаем и онова, което живеем се наместват едно в друго, сливат се и напомнят за себе си.

И накрая като човек, за който връзките с хората са нескончаем извор както на най-пълно щастие така и на най-силно нещастие, искам да кажа, че уроците за изграждане, поддържане и развитие на човешките отношения считам за най-важните уроци за децата ни. Както ние ги научим да създават отношения, да владеят себе си в името на хармонията или да не владеят себе си в името на автентичността, да преодоляват себе си в името на връзката с другите, да се вглеждат в себе си, когато има конфликт, да се осмеляват да говорят за трудностите, да са уязвими за собствените си грешки, да са емпатични към себе си, когато действията им не отразяват ценностите им и т.н. ще се определят отношенията на децата ни със света. Затова нека със същата страст, с която се стремим да създаваме радост и хармония вкъщи, се връщаме към радостта и хармонията, когато сме ги загубили за кратко или по-дълго.

Ние самите също ставаме по-цялостни когато приемаме и хармонията и конфликта като част от многообразието на живота в пространството между хората. А добрата новина е, че губейки част от привързаността си към хармонията създаваме повече пространство за хармония в нас, което да остава непоклатимо независимо от теорията, която ни е подкрепила това да стане практика.

 

Емилия Илиева-Крайнова
Обучител по ННК и водещ на курсове за емоционална интелигентност
 
Емилия Илиева за някои е най-вече известна като лицето на Ненасилствената комуникация (ННК) в България. Тя е един от първите обучители по ННК за България и основният, който през последните 9 години системно развива както популярността не метода в страната, така и екипи от хора, които да прилагат и преподават метода нататък. През 2010 Емилия създава Communication Academy и понастоящем е управител и основен водещ към организацията. Емилия е майка на Айя и се стреми във връзката си с детето да прилага всичко научено за емпатията, ненасилствената комуникация и свързването между хората. Повече информация на www.emiliailieva.com

 

Емилия Илиева-Крайнова е водещ на Мама, татко и аз, семинар за емоционална интелигентност и развиване на емпатични умения за семейства. Семинар, който акцентира върху съвместното учене и развитие на умения за общуване, свързване и емпатия на деца и родители.

Повече за семинара

 
 
 


468 ad