Правилата на емпатичните родители

За правилата всички знаем, че създават ред и предвидимост и яснота. Когато ние ги задаваме те са често успешен начин да контролираме реалността, така че да е съзвучна с ценностите ни. Във връзката родител-дете за правилата се казва, че създават спокойствие за децата и сигурност за родителите. И че стига да се въвеждат заедно с децата правилата са средство за улесняване на родителите в посока желано поведение от децата и за поставяне и защитаване на граници.

Проблемът, с който се сблъсквам като родител е, че правилата стесняват реалността до някакви предварително измислени форми на взаимодействие, а реалността винаги е по-богата от измисленото предварително. Така с правила е много трудно да живееш, правейки живота по-съществен от представата ти как трябва да тече животът или човешките взаимоотношения. И ако все пак искаш да следваш живота, а имаш правила, стават толкова изключения, че обезсмислят правилата.

Като майка много ценя миговете на спокойно и безметежно семейно щастие, в които всички са доволни и които разбира са такава рядкост, че между два такива мига забравям, че ги има. В този смисъл напълно разбирам изкушението с въвеждане на правила с цел повече спокойствие за деца и родители.

От една страна обаче се питам доколко правилата са чак такъв извор на спокойствие и от друга дали искам дете, което е спокойно защото с правила сме създали предвидимост или искам да отгледам дете, което е спокойно със себе си във всеки контекст – и със и без правила.

Също така на каква база детето ми може да ми съдейства за създаването на правилата, (не че нямат вродена интелигентност децата и интуитивно знаят кое е добро за тях), но все пак идеята за правилата бих я привнесла аз и заедно с тази идея и самите правила и формата им и така ще започна къде съзнателно къде несъзнателно да свързвам детето си с моите представи за добро-зло, приемливо-неприемливо, здравословно-нездравословно. Това ли искам всъщност? Или искам да расте свързано със себе си и да открива за себе си кое действие какво носи, как помага или пречи, кое носи повече радост и кое повече плач…

Въпросът, който ежедневно решавам е, не дали да въведа правила в отношението с детето си, а:

Какво правило ми се иска да въведа?
Каква своя потребност бих удовлетворила, ако въведа това правило?
Как това правило би било свързано с потребностите на детето?
Заради себе си или заради детето искам да въведа правилото?
Има ли друг вариант за посрещане на моите и детските нужди освен това правило?
Ще подкрепи ли правилото връзката с детето ми?

С тези въпроси досега не съм открила правило, което да искам да въведа. Повечето изкушения за правила просто не минават през цедката на горните въпроси, защото обикновено правилата, за които мисля са манипулативен начин да вдъхновя желано поведение и да изискам съдействие за потребностите си. А децата ни не са с нас, за да удовлетворяват потребностите ни, нали?

Истината е, че животът ми на родител не е станал нито по-лек нито по-тежък от този на другите родители, които вярват в правилата и с които често обсъждаме различните подходи във възпитанието, което сме избрали.

Емпатичният подход е подход като всеки друг, трябва да ни пасва, за да го следваме.

Това, което ми е ясно обаче е, че животът без правила не е живот в хаос. В живота на дъщеря ми също има граници, които са в резултат на търсене на решение между нейните и моите потребности или отстояване само на моите потребности, когато е нужно бързо действие, и решение трябва да се вземе. Но решенията идват през живота, с цялата му сложност, изненади и обрати, а не през правила.

Като подход в междуличностните взаимоотношения емпатията е фокусирана върху значимото за мен и за теб тук и сега и това е отправна точка за границите, до които имаме ресурс да стигнем и тези, които можем да прескочим и разширим.

Бързам да кажа, че този подход не спестява плача и тръшканията, но вярвам, че има разлика в начина, по който децата плачат. Дали плачат от безсилие и гняв срещу някакво правило, което не разбират, а плачат тъгувайки, че в живота не винаги и не всичко става така като ни се иска.

В живота си като родители можем и да се запитаме как е било за нас да живеем с правилата като деца. На какво са ни научили правилата? И искаме ли по същия начин да научим на сходни неща децата си? Мен са ме научили да се подчинявам наужким, да съм нетърпелива да порасна, за да мога да решавам сама и да се бунтувам вместо да се опитвам да разбирам… Не считам, че това са уроци, които си струва да предам нататък.

Трябва да носиш хаос в живота си, за да можеш да родиш танцуваща звезда. Ницше

Родителство, в което основно (и единствено) правило е, ‘търсим кое е това, което тук и сега е значимо за мен и за теб’ си мисля, че учи на присъствие и родители и деца и ни учи да уважаваме живота с възможностите и ограниченията му и да уважаваме себе си и ресурсите си. Като родители ни учи да приемаме ограниченията си и да сме в мир с тях. Така и децата ни са в мир с нас и всичко, което можем и не можем да дадем.

Моля настоящата статия да не се приема като препоръка за отглеждане на деца без правила, а като повод за осмисляне на въвеждането и запазването на правилата вкъщи. И най-вече като покана свързването със себе си и с децата ни да е по-важно от желанието за ред, дисциплина и спокойствие вкъщи.

 

Емилия Илиева-Крайнова
Обучител по ННК и водещ на курсове за емоционална интелигентност
 
Емилия Илиева е най-вече известна като лицето на Ненасилствената комуникация (ННК) в България и един от първите обучители по ННК за България и основният, който през последните 10 години системно развива както популярността не метода в страната, така и екипи от хора, които да прилагат и преподават метода нататък. Емилия Илиева е водещ на Емпатичните майки, Тишината в думите, Мама, татко и аз.


468 ad

5 коментари

  1. Браво чудесна статия 🙂

  2. Тук правилата са представени в презумпционната посока родител-дете. А посоката, за която е загатнато (дори с леко извинение), според мен основна, е друга. Родител-родител.

    Би трябвало да е абсолютно ясно за всеки родител (за жалост, не е) и за всяко дете(!) кой диктува правилата, колкото и да изглежда иначе. Децата разчитат на нашите правила и това е дълбоко вродено в тях. Убедеността на родителя във всяко едно действие води до липсата на нужда от въвеждане на правило. Детето възприема на емоционално, енергийно и, ако е под три години, на подсъзнателно ниво.

    Единственото по съществено правило, което съм следвала аз е – прегръдка, при всеки изблик. И това е именно правило от мен за мен. И подробно обяснение на емоцията, дори във възрастта, в която детето ми не говореше. И да, обяснението беше по 100 хиляди пъти. И не, аз не се уморявах да повтарям, защото го приемах, като огромна инвестиция, тогава все още, с неясен резултат. Но аз бях убедена, че детето ми е огледало и, че няма как доброто да не роди добро.

    Всичко останало се нарича мерки за сигурност, несъвпадащо настроение и криза, при съжителството на вселени (абсолщтно неизбежна).

    Детето ми, сега на пет, разпознава настроенията си, именува ги (което много ме изненадва) и е искрено с мен.

    • А как да постъпим когато на практика детето диктува правилата?

      Много ми допадна коментара на Милена. И ако си закъснял с прегръдката когато детето е било малко как може по късно да поправиш грешката си?

    • The answer of an extrep. Good to hear from you.

    • The problem with Mouse Trap is that no kid in all of kiddom has the patience to actually play the game without first saying “fuck this shit” and springing the trap. The game should be remarketed to adults and should be sexual in nature with naked chicks and plastic dildos. Now you’ve got something.

Публикуване на коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *