Как става така, че се женим за грешните хора

За когото и да се оженим, този човек никога няма да е съвсем подходящ за нас. Добре е да бъдем до известна степен песимистични по този въпрос. Няма идеални неща. Нещастието ни съпътства навсякъде. Независимо от това, понякога попадаме на двойки с фундаментално разрушително несъответствие, с толкова дълбоко вкоренена несъвместимост, че можем да направим заключение, че става дума за нещо отвъд типичните за всяка дългосрочна връзка разочарование и напрежение. Някои хора просто не би трябвало да бъдат заедно.

Как се получават грешките? Много лесно и много често. Имайки предвид, че да се ожени за грешния човек е може би най-лесната и най-скъпата грешка, която някой може да направи, е удивително и почти престъпно, че на това как да се оженим интелигентно не е обърнато внимание така структурирано и последователно на национално и лично ниво, както е направено за пушенето и правилата за безопасност на движението по пътищата. Това е дори още по-тъжно, защото истината е, че причините за това хората да правят грешен избор са предвидими в тяхната структура и лесни за разпознаване. Обикновено те спадат към някоя от следните основни категории:

Първа категория
Не разбираме себе си

Когато търсим партньор, изискванията ни се характеризират с красива неконкретна сантиментална неяснота. Казваме, че много бихме искали да намерим някого, който да е ‘мил’ или ‘забавен’, ‘привлекателен’ или ‘авантюристичен’… Не че е има нещо лошо в това да желаем тези неща, но те не ни дават дори минимална представа за това какво точно бихме искали, за да имаме шанс да бъдем щастливи или, по-точно, да не бъдем постоянно нещастни.

Всички сме луди по много индивидуални начини. Имаме характерни неврози, неуравновесени и незрели сме, но не знаем много подробности около това, защото никой не ни насърчава достатъчно настоятелно да ги открием. Затова основна и спешна задача на всеки един партньор е да разбере своята специфична форма на лудост. Трябва да разбере своята собствена невроза. Необходимо е да осъзнае от къде произлизат всички тези характеристики, как го карат да се държи, и най-важното – какъв тип хора ги провокират или успокояват.

Доброто партньорство не е толкова това между двама здрави хора (няма много такива на планетата), а това между двама побъркани, които са имали умението или късмета да приспособят една към друга своите относителни лудости по съзнателен и незастрашаващ ги начин.

Самата мисъл, че е възможно да не сме трудни като хора би трябвало да накара всеки потенциален партньор да има едно наум. Въпросът е къде се крие проблемът. Може би имаме скрита склонност да се гневим когато някой ни противоречи, или сме спокойни само когато работим, или се чувстваме неловко с интимността след секс, или никога не ни се е отдавало да обясним какво се случва с нас когато сме тревожни. Подобни проблеми са тези, които в течение на десетилетия, прекарани с другия човек, създават катастрофални конфликти, и за които следователно е нужно да знаем предварително, за да се оглеждаме за хора, които са най-подходящи да издържат на тях. Типичен въпрос на една среща на вечеря в ранен етап на връзката би трябвало да бъде просто: ‘А каква е твоята форма на лудост?’

Проблемът е, че не е никак лесно да се сблъскаме лице в лице с нашата собствена невроза. За да се случи това, може да са нужни години, както и ситуации, в които не сме попадали преди. Преди да се оженим рядко попадаме във взаимоотношения, които да служат като огледало за нашите особености. Когато не толкова формални връзки заплашат да разкрият ‘трудната’ част на нашия характер, ние сме склонни да обвиняваме партньора – и го наричаме ‘лош ден’. Що се отнася до приятелите ни, разбираемо е те да не се интересуват толкова от нас, че да имат каквато и да била причина да изследват истинската ни същност. Те искат просто да си прекарат една приятна вечер. И така ние се оказваме слепи за не дотам приятните страни на характера ни. Когато сме насаме със себе си и сме разярени, не крещим, тъй като няма кой да ни слуша – и затова пренебрегваме действителната, обезпокоителна сила на способността ни да се гневим. Или работим постоянно без да си даваме сметка (тъй като няма кой да ни извика за вечеря) за маниакалния начин, по който използваме работата, за да получим усещане за контрол над живота, и как бихме ‘вдигнали шум до небесата’, ако някой се опита да ни спре. Вечер си мислим единствено колко хубаво би било да се гушкаме с някого, но нямаме възможност да се изправим пред тази част от нас, която бяга от интимността, и която ще ни направи студени и особени, ако се почувстваме прекалено дълбоко обвързани с някого. Едно от най-големите предимства на това да сме сами е приятната илюзия, че всъщност е много лесно да се живее с нас. С такова слабо разбиране за характера ни, не е изненада, че не сме в състояние да знаем какъв човек би трябвало да търсим.

Втора категория
Не разбираме другите

Този проблем е допълнително усложнен от това, че другите хора се намират на същото ниско ниво на самопознание като нас. Макар да ни мислят доброто, и те самите не са в състояние да разберат какво не е наред с тях, още по-малко да го споделят с нас. Разбира се, ние правим опити да ги опознаем. Посещаваме семействата им, може би дори първото им училище. Разглеждаме техни снимки, запознаваме се с приятелите им. Всичко това ни помага да се чувстваме така, сякаш сме си свършили работата. Но това е същото като начинаещ пилот да си мисли, че може да лети, само защото хартиеният самолет, направен от него, е успял да обиколи стаята.

В едно по-разумно общество потенциалните партньори биха се подложили един друг на подробен психологически въпросник и биха се изпратили на продължителен преглед при екип от психолози. През 2100 година това не би звучало като шега. По-скоро чудното би било защо на човечеството му е било нужно толкова много време, за да достигне до това ниво.

Необходимо е да знаем как функционира психиката на човека, за когото възнамеряваме да се оженим. Необходимо е да знаем неговото отношение, или позиция, спрямо авторитета, унижението, самонаблюдението, сексуалността, проекцията, парите, децата, стареенето, вярността и още редица неща. Това са неща, които не може да подразберем от един обикновен разговор.

Когато всичко това липсва, ние се ръководим до голяма степен от външния вид. Струва ни се, че можем да получим много информация от очите, носа, формата на челото, разположението на луничките, усмивките… Но това звучи толкова разумно, колкото и това да си мислим, че една снимка на атомна електроцентрала отвън е достатъчна, за да ни обясни всичко за процеса на ядреното делене.

Ние проектираме върху възлюбения ни редица съвършенства въз основата на много малко доказателства. Когато разработваме цялостен образ на личността от няколко малки – но много отличителни – детайла, ние правим с характера на човек това, което очите ни инстинктивно правят с една скица на лице. Ние не я виждаме като портрет на някого без ноздри, само с осем кичура коса и без мигли. Без дори да се улавяме, че го правим, ние попълваме липсващите части. Мозъците ни са тренирани да долавят с поглед малки белези и да строят от тях цялостна фигура. И ние правим същото по отношение на нашите потенциални брачни партньори. Ние сме – много повече отколкото и ние самите си признаваме, и за наша собствена сметка – вещи майстори на измислицата.

Нивото на познание, което ни е необходимо, за да бъде един брак успешен е отвъд това, което обществото ни е готово да позволи, да признае и да ни предостави, и затова общоприетите в обществото ни вярвания за женитбата са дълбоко погрешни.

Трета категория
Не сме свикнали да бъдем щастливи

Вярваме, че щом търсим любов, следователно търсим и щастие, но в действителност не е така просто. Понякога изглежда, че по-скоро търсим познатото – и това може да не отговаря на плановете ни за щастие. Във връзките си като възрастни ние пресъздаваме някои от чувствата, които сме изпитали за пръв път през детството ни. Още като деца ние разбираме, че любовта съществува и започваме да я разбираме. За съжаление, уроците, които сме научили за нея, може да не са били никак лесни. Любовта, с която сме се запознали като деца, може да е била преплетена с други, не така приятни форми на взаимоотношения – с това да бъдем командвани, унижавани, изоставяни, да не ни обръщат внимание, с две думи, да страдаме. В следствие на това, като възрастни може да се получава така, че да отхвърляме определени подходящи за нас кандидати, не защото нещо не е наред с тях, а именно защото са прекалено уравновесени (прекалено зрели, прекалено проявяващи разбиране, може да се разчита на тях прекалено много), и тази ‘правилност’ ни се струва непозната и чужда, почти потискаща. Вместо това, водени от нашето подсъзнание, ние се насочваме към потенциални партньори не защото ще се чувстваме добре с тях, а защото ще ни провокират по познатите ни начини.

Женим се за неподходящите хора, защото с подходящите ни се струва, че нещо не е съвсем наред – не ги заслужаваме, защото не свързваме това да бъдем обичани с това да се чувстваме удовлетворени.

Четвърта категория
Ужасно е да си сам

Никога няма да бъдем в подходящо състояние на духа да изберем партньор, ако идеята да останем сами ни се струва непоносима. Трябва да бъдем абсолютно спокойни с възможността за дълги години на самота, за да имаме изобщо някакъв шанс да изградим добра връзка. В противен случай ще обичаме повече това, че вече не сме сами, отколкото партньора, който ни е спасил от това да сме самотни.

За съжаление, след една определена възраст обществото прави животът на необвързаните опасно неприятен. Социалният живот започва да замира; застрашени от свободата на необвързаните, двойките вече не ги канят така често на гости; човек започва да се чувства странно, когато ходи сам на кино. Възможностите за секс стават все по-малко. Въпреки всички нови уреди и предполагаема свобода на съвремието, да си легнеш с някого може да се окаже много трудна задача. А да очакваш това да се случва редовно и с нови хора след като навършиш 30, е обречено на разочарование. Много по-добре би било да реорганизираме обществото, така че да наподобява университет или кибуц – с обществено хранене, общи съоръжения, редовни увеселения и свобода на сексуалните взаимоотношения… По този начин всеки, който прецени че иска да се ожени, ще бъде сигурен, че го прави заради положителните страни на партньорството, отколкото за да се отърве от негативите на живота като необвързан.

По времето, когато сексът е бил позволен само в рамките на брака, хората са осъзнали, че това ги е карало да се женят, водени от погрешни мотиви – да получат нещо, което по изкуствен начин е било ограничено в обществото. Днес хората са свободни да направят много по-добър избор за това за кого да се оженят, тъй като вече не просто откликват на отчаяно желание за секс.

Но все още има недостатъци в други сфери на взаимоотношенията. Когато възможността за компания е достъпна само под формата на партньорство, хората се събират, само за да споделят самотата си един с друг. Време е да освободим преживяването на ‘компания’ от обвързването му с представата за ‘двойка’, и то да бъде така лесно достъпно и широкоразпространено, както активистите за сексуална свобода искаха да бъде сексът.

Пета категория
Отдаваме прекалено голямо значение на инстинкта

В миналото бракът се е основавал на бизнес взаимоотношения. Целта е била двете страни да обединят земите си. Договарянето е било равнодушно, безмилостно и по никакъв начин не е предвиждало щастие за главното действащо лице. Все още носим последиците от това.

На мястото на брака по сметка се появил бракът, воден от инстинкта – романтичният брак. Според него при избора за кого да се оженим трябва да се ръководим единствено от чувствата ни. Достатъчно било човек да се влюби. Нищо друго не е било от значение. Определящото е било чувството. За страничните наблюдатели не е оставало нищо друго, освен възторжено да посрещнат чувството, отдавайки му такова внимание, каквото човек би отдал на явяването на Светия дух. Въпреки безпокойството си, родителите са считали, че двойката знае най-добре какво прави. В продължение на триста години колективно сме се противили срещу хилядите години на вредно вмешателство, основано на предразсъдъци, снобизъм и липса на въображение.

‘Бракът по сметка’ бил толкова помпозен и внимателно планиран, че една от характеристиките на това да се ожениш, воден от силни чувства, била да не мислиш кой знае колко защо точно го правиш. Да анализираш решението си се считало за ‘не-романтично’. Да правиш списък със ‘за’ и ‘против’ изглеждало абсурдно и демонстрирало емоционална студенина. Най-романтичното нещо, което някой можел да направи, било да предложи брак бързо и внезапно, може би дори само след няколко седмици, в пламенен изблик, без ужасното ‘разсъждаване’, което е гарантирало нещастие на хората в продължение на хиляди години. Безразсъдството било знак, че бракът може да бъде успешен, само защото старият вид ‘сигурност’ е бил считан за заплаха за щастието на хората.

Шеста категория
Не ходим на Училища по любов

Настъпи времето на трети вид брак – бракът на психологията. Бракът, в който човек не се жени заради земя, само заради ‘чувството’, а само когато ‘чувството’ е старателно подложено на изследване и предадено в ръцете на зрялата съзнателност за собствените ни и за тези на партньора ни психологически особености.

В момента се женим без никаква предварителна информация. Почти никога не четем книги по темата, никога не прекарваме продължително време с деца, не говорим с други женени двойки, не говорим открито с разведени такива. Женим се без никакво дълбоко познание за това защо браковете се разпадат – отвъд това, което считаме за глупост или липса на въображение от страна на главните действащи лица в тях.

По времето на ‘брака по сметка’, човек може би е вземал предвид следните критерии при избора на партньор:
 Кои са родителите на другия?
 Колко земя притежават?
 Колко близка е тяхната култура до нашата?

През романтичната епоха признаците за правилен избор може би са били следните:
 Човек не може да спре да мисли за другия.
 Чувства се сексуално обсебен от него/нея.
 Мисли, че той/тя е невероятен/а.
 Постоянно желае да говори с него/нея.

Имаме нужда от нов набор от критерии. Би трябвало да се питаме:
 Каква е неговата/нейната форма на лудост?
 Какво би било да отгледаме деца заедно?
 Как бихме могли да останем приятели?

Категория седем
Искаме да ‘запечатаме’ щастието

Всички ние силно и отчаяно желаем да задържим приятните неща завинаги. Искаме да притежаваме колата, която ни харесва. Искаме да живеем в страната, която ни е впечатлила като туристи. И искаме да се оженим за човека, с когото си прекарваме страхотно заедно. Представяме си, че бракът ни гарантира щастието, на което се наслаждаваме с някого.

Бракът ще превърне в постоянно това, което иначе изглежда преходно. Той ще ни помогне да консервираме радостта си – радостта, която сме изпитали в момента, когато ни е хрумнало да направим брачно предложение – били сме във Венеция, на лагуната, на моторна лодка, обградени от златистите оттенъци на лъчите на вечерното слънце в морето наоколо, малко преди да вечеряме в малък рибен ресторант, любимият човек, облечен в кашмирен пуловер, лежи в ръцете ни… Женим се, за да задържим това усещане завинаги.

За съжаление, няма гаранция, че бракът и това усещане вървят винаги заедно. Причината за това усещане е била Венеция, времето от деня, отсъствието на работа, вълнението от вечерята, познавали сме човека от два месеца… нищо, което ‘бракът’ да може да гарантира или засили. Бракът не запечатва момента. Този момент е бил плод на това, че сте познавали човека от съвсем скоро, не сте били на работа, били сте отседнали в красив хотел близо до Гранд Канал, прекарали сте един приятен следобед заедно в музея Гугенхайм, тъкмо сте били хапнали шоколадов сладолед. Бракът не притежава силата да запечата връзката на този красив етап. В действителност, бракът ще придвижи връзката към друг, много по-различен етап: къща в покрайнините, дълго пътуване до работа, две малки деца. Единственият общ елемент е партньорът. И вероятно сме консервирали грешния елемент.

Със своята ясна идея за преходността, художниците импресионисти от 19 век ни дават един по-мъдър прочит. Те считали, че можем да бъдем по-спокойни, ако приемем преходния характер на щастието като неделима част от съществуването. В своята картина на зимен пейзаж във Франция, художникът Сисли изобразява композиция от красива, но съвършено преходна действителност. За кратък момент сиянието на небето прави голите клони да изглеждат не така сурови. Снегът и сивите стени са в негласно съзвучие. Студът изглежда поносим, почти вълнуващ. До няколко минути ще се спусне нощта.

Импресионизмът се вълнува от факта, че нещата, които най-много обичаме, се променят – до нас са само за кратко и след това изчезват. Той почита щастието, което трае само няколко минути, а не години. В тази картина снегът изглежда прекрасно, но ще се разтопи. В този момент небето е красиво, но скоро ще се стъмни. Този вид изкуство възпитава умение, което е приложимо далеч отвъд самото изкуство – умението да приемаме и да присъстваме в кратките моменти на удовлетворение.

Моментите на върховно удовлетворение в живота обикновено са краткотрайни. Щастието не идва при нас под формата на периоди от по няколко години. Водени от идеята на импресионистите, би трябвало да можем да ценим моментите на щастие, когато ни сполетяват в ежедневието ни, без да правим грешката да очакваме, че ще траят вечно, без да чувстваме нужда да ги превърнем в ‘брак’.

Категория осем
Вярваме, че сме специални

Статистиките не са обнадеждаващи. Всеки е виждал примери за ужасни бракове. Виждал е приятелите му да пробват да живеят заедно и после да се разделят. Всеки знае много добре, че като цяло бракът предоставя огромни предизвикателства. И въпреки това не е така лесно да използваме това знание, когато става дума за самите нас. Без да си го признаваме, приемаме, че това правило важи само за другите хора. Грубата статистическа вероятност един от два брака да се провали изобщо не ни плаши, имайки предвид, че щом сме влюбени, то значи вече сме преодолели редица от общо известните проблеми. Любимият човек ни се струва един на милион. С такава печеливша карта ни се струва абсолютно постижимо да спечелим в ‘играта на брак’. Ние мълчаливо изключваме себе си от общоприетите вярвания. И не трябва да се обвиняваме за това. Но може да ни бъде от полза да осъзнаем, че и ние сме под влиянието на същата съдба, която е сполетяла и другите.

Категория девет
Искаме да спрем да мислим за Любов

Много е вероятно любовният ни живот преди брака да е бил много бурен. Опитвали сме да бъдем заедно с хора, които не са ни харесвали, започвали сме и сме приключвали връзки, ходили сме на безкрайно дълги купони, надявайки се да се запознаем с някого там, преживявали сме вълнения и горчиви разочарования. Не е странно, че в даден момент всичко това ни омръзва. Една от причините да искаме да се оженим е желанието да се освободим от унищожителното влияние на любовта върху психиката ни. Изтощени сме от мелодрамите и трепетите, които не водят до нищо. Вече не ни се иска да се впускаме в предизвикателства. Надяваме се, че бракът може да сложи край на болезненото влияние на любовта върху живота ни. Той не е в състояние и няма да направи това. В брака има също толкова съмнение, надежда, страх, отхвърляне и предателство, колкото и в живота като необвързан. Само отвън бракът изглежда спокоен, еднообразен и приятно отегчителен.

При едни идеални обстоятелства, подготовката за брак е образователна задача на културата ни като цяло. Вече не вярваме в браковете между династиите. Започваме да виждаме недостатъците на така наречените романтични бракове. Настъпва времето на психологическите бракове.

Превод: Илина Иванчева
Оригинална статия: How we end up marrying the wrong people


468 ad

0 коментaри

Trackbacks/Pingbacks

  1. molif | bg » “Как става така, че се женим за грешните хора?” - [...] Ще ви копирам един интересeн, макар и въздългичък цитат, от статия със същото заглавие като този блог пост: [...]
  2. Защо се женим за грешните хора - Женска логика и страсти - [...] Статията е публикувана в Как става така, че се женим за грешните хора [...]