Ненасилствената комуникация – искрено и лично…

Близо двадесет години от професионалния ми живот преминаха в образователната система. Вероятно като много други колеги, и аз преживях своя дял от ‘възторзи и падения’ и този процес едва ли ще спре. А и как иначе? Това е система, през която минаваме всички ние, след това – децата ни, внуците и т.н., и за всички ни е от значение как се развива и работи тя. В настоящия момент, когото и да попитаме за образованието, вероятно не би отрекъл необходимостта от промени в тази сфера. Въпросът е какви точно и има ли воля, ресурс, начини това да се случи? Да се даде съдържателен отговор на тези и други подобни въпроси сигурно е възможно, но в рамките поне на монография и след множество изследвания на екипи от специалисти. Целта на тези редове е далеч по-скромна! Бих искала да споделя ‘зрънце’ от опита си при използването на метода на ненасилствената комуникация (ННК), както в работата ми, така и пречупен през моите лични преживявания и прозрения.

Някъде по времето, когато посещавах семинари за ННК и прочетох книгите на Маршал Розенберг ‘Общуване без насилие’ и ‘Обогатяващо живота образование’, случайно или не, си припомних една ключова фраза на Ганди, изцяло претворена в неговия живот: ‘Бъди промяната, която искаш да видиш в света.’ И понеже и аз като повечето хора, искам да видя промяна в образователната сфера, реших, че най-добре е да се опитам да бъда това, което искам да виждам в училищната среда. Отначало си мислех, че четирите стъпки са ми ясни – наблюдение (факти) без оценки и предположения, емоции (чувства), породени от потребностите и евентуално молба към другия, с когото искаш да създадеш връзка. Четири стъпки – звучеше лесно! Още повече, че се чувствах доста компетентна по въпросите на комуникацията – теоретично и чрез проведените семинари по темата с различна публика.

След много провали и успехи, и понеже не се отказвам бързо, разбрах, че за да общуваш с някого ненасилствено, да се свържеш с него като с човешко същество се изискват много качества, постоянство, смелост и вътрешна честност. Това не е просто метод, при който спазваш ‘формулата’. Да общуваш ненасилствено и автентично означава да поемеш по пътя на собствената си вътрешна промяна. И така, вървейки по стъпките на метода на ННК, осъзнах доста неща за себе си и своя обичаен начин на общуване. Оказа се, че не е толкова лесно да комуникираш това, което виждаш без да го объркваш с това, което мислиш за него. Колко често в училище се чуват етикети, преценки, мнения, изказани с идеята за меродавност?

‘Той е добър ученик’, звучи позитивно, но всъщност е оценка, предположение за качествата на даден ученик. Ако изразиш същото като наблюдение, то би звучало така: ‘Той пише в час, редовно задава въпроси, участва в дискусиите и спазва правилата на групата.’ Нашите предположения, мнения и преценки, приличат на морални присъди, а фактите са неутрални и дават идея какво се случва тук и сега, в контекста на ситуацията. Не е едно и също ученикът да чуе ‘Как не те е срам да преписваш, това не е честно!’, и ‘Когато виждам да използваш записките си и учебника, без да сме се договорили предварително за това, съм разочарован (разстроен, тъжен, ядосан, притеснен и др.); бих искал всички ученици да са в равностойно положение при изпитване.’ В кой от случаите е по-възможно ученикът реално да ви чуе и да промени нещо от поведението си нека всеки реши сам. Така се свързахме и с втората стъпка в метода на ненасилствената комуникация – нашите неподправени, живи чувства и емоции.

Много се говори за емоционалната интелигентност като същностна предпоставка за житейски успех. Но кой и кога напътства учениците да разпознават емоциите си? Може би правилният въпрос е и кой и кога учи учителите да разпознават и уважават чувствата си. Думи като ‘добре’ и ‘зле’ далеч не са достатъчни да изразим богатата гама от емоции, които се раждат и живеят в нас, като човешки същества. Като психолог непрекъснато се сблъсквам с ‘ефектите’ на подтиснатите и неизразени емоции – за конкретния чoвек, за взаимоотношенията му, за семейния и професионалния му живот. Множество изследвания доказват пряката връзка между емоционалната грамотност на обучаващите и повишаването на учебните резултати на обучаемите. Нищо от това, което ученикът прави поради срам, вина или от страх, не е стойностно и трайно за него. Още повече доказателства има за мотивиращия и здравословен ефект на високо развитата емоционална интелигентност. Може би това е една от посоките на промяна в системата на образование – да реабилитираме чувствата и техните послания в живота ни.

Емоционалната свобода се достига чрез свързване с нашите същностни потребности. Те са обединяващата част между всички нас и тяхната реализация ни насочва към двата основни емоционални спектъра – позитивен и негативен. На това ниво също възникват много въпроси, подобни на тези, свързани с емоциите. Кой и кога ни учи да се свързваме със и да уважаваме нуждите си? Наистина ли възрастните (родители, обучаващи, администратори и др.) разпознават, приемат и уважават нуждите на децата (учениците)? В свят на огромно разнообразие от информация и предложения за придобивки, кои са всъщност потребностите ни и как да ги удоволетворим, без да нарушаваме тези на другите? Твърде много въпроси, част от които надхвърлиха рамката на професионалното.

Експериментирайки с метода при посредничество на конфликти, а това често ми се случва в работата, често се вдъхновявам от възможностите за градивното им решаване, които се откриват, когато страните чуят и уважат потребностите си. Емпатията, разбирана като връзка между чувства и нужди, е стратегия, която много допринася за решаването на конфликти или проблеми, без да е единствена. Аз лично си мечтая за емпатично образование и бих допринесла, според силите си, за тази идея.

Четвъртата стъпка е свързана с това да помолим за нещо, което би подкрепило и обогатило живота ни. В училището, а и в личния живот, често молбата се заменя с изискване. Опитайте да накарате някой тинейджър да направи нещо, което той смята за маловажно например. Ако все пак успеете, цената, която и двамата ще платите, едва ли си струва усилията. И как един учител да приеме ‘не’ като отговор на молбата си? Кои са молбите, които се чуват, и кои са прикрито изискване? Тези и много други въпроси ме занимаваха по отношение на последната стъпка в изразяването и слушането по ненасилствен начин.

Като кратко обобщение мога само да кажа, че вече съм убедена, какво не е ННК – не е сбор от комуникативни техники, следване на формула от четири стъпки или просто начин на изразяване, специфичен език, с който да получим каквото искаме. Тя не е и панацея. Ненасилствената комуникация е нещо съвсем друго – начин на живот, в който си свързан със себе си, със своите потребности и емоции и така се свързваш успешно и с тези на другите, подкрепяйки своето и тяхното развитие. Какво и колко можем да претворим от нейните принципи в образователната сфера е въпрос на бъдеще, за което бих работила – вдъхновено и с удоволствие. Това е мечта, за която си струва да отдадеш сили и енергия.

 

Мария Цанева  
Мария Цанева работи в системата на образованието повече от 20 години. От навлизането на метода на ненасилствената комуникация в България преди 8 години и дейно участва в разпространението на метода, с основен акцент приложението му в учебна среда, с всички участници в образователния процес. Провеждала е обучения за учители и ученици. В своята работа сега Мария следва принципите на ненасилствената комуникация (ННК), не само в консултативната дейност, но и при посредничество в конфликтни ситуации и при работата с родителите и учители. Мария е част от постоянния екип на Communication Academy и водещ на Учене и преподаване в партньорство и от сърце


468 ad