Нещо, което стана очевадно в предходната учебна година, беше връзката между учител-ученик. Наблюдавах ученици, за които дистанционното обучение беше подходящо и мобилизиращо, както и такива, за които беше изтощително и демотивиращо. Но не визирам това. Връзката между учителите и техните ученици са онова, което няма как да се изгуби в он лайн общуването. АКО и където я е имало, тя беше онзи слепващ елемент, който направи процеса на учене и преподаване по-лек и приятен и за двете страни.

Ученици, с които започваме часа с въпроси – кой-как се чувства, какво им се е случило, какви са предизвикателствата и нуждите им… и едва тогава минаваме към материала за преподаване. Т.е. ученици, които имат емоционалната стабилност и увереност, че получават подкрепа, че са част от общност (с още един, двама или десет – няма значение, но НЕ СА САМИ в това), че могат да се справят, че искат да се учат и т.н., и т.н. Това не може да изчезне заради дистанцията и устройствата. Тази връзка е като свързваща ни нишка, за която всички се държим, и заедно с това държим останалите.

От другата страна беше обратният случай – там, където такава връзка липсва; където редът и дисциплината в час са били постигани заради формалните роли и власт/безвластие на учител и ученик; където страхът или оценката са били основен стимул за вниманието в час (каквото и количество или качество да е било то). Точно тези случаи бяха съпътствани от най-големи трудности по време на он лайн обучението. Трудно е да се задържи внимание, интерес и участие по предмет, който е труден. Трудно е и с нелюбим учител. Още по-трудно е, ако учениците нямат интерес. А какво остава, когато анонимността на изгасената камера, „лошият интернет“, преумората или други непредвидени фактори започнат да се натрупват за всички?

Връзката човек-човек е преди връзката учител-ученик. Това са естествените отношения между хората. Онова усещане (осъзнато или не) за привличане от личността на човека, симпатии, доверие, вдъхновение, уважение… не заради ролята и авторитета на формалната фигура, а заради взаимоотношенията и авторитета на човешкото съдържание в общуването. Не само роля, но и отношение; не само форма, а и съдържание; не само учител, но и човек.

Всичко това (в заключение и за успокоение) не е електронен дневник, с който да се обучим да работим за 8 часа, нито е метод за игровизация, през който да пречупваме учебното съдържание. Това е индивидуална, лична и дълбока работа на човека със самия себе си, преди той да може да го предложи и пресъздаде в отношенията си с други хора. Това е процесът на опознаване, приемане, помиряване, овладяване, осъзнаване на все повече и повече наши лични черти – човешки черти! Което, в крайна сметка, ни прави и много по-автентични и истински хора – както за себе си, така и за учениците ни, семействата ни, близките ни. Това е начин на мислене и преживяване, който не може да ни остави безразлични към начина, по който досега сме общували и сме приемали нещата в училище.

За мен първите срещи с Ненасилствената комуникация, бяха опит, който ми „каза“ – „Ако ще на нищо друго да не науча учениците си, поне това искам да успея да им предам“. И както е озаглавена и книгата на д-р Маршал Розенберг, си представям какви биха били обществото и животът ни, ако имахме във всяка класна стая ( реална или виртуална) такова „Обогатяващо живота образование“.

Автор: Камен Киров – обучител по ненасилствена комуникация; учител (начален етап, Философия с деца, Философски цикъл)