Емпатията в контекста на Ненасилствената комуникация (ННК) е умението да чуваме чувствата и потребностите на партньора ни в общуването и да се свързваме с него през тях. Формулирайки въпроси например ‘Тъжно ти е (чувство), защото ти се иска да вземеш решение сам ли (потребност)?’ ние зачитаме емоциите и се опитваме да отгатнем евентуалните причини. Отговорите на отсрещната страна ни посочват дали сме на прав път и така се свързваме, с реално случващото се в отсрещната страна с т. нар. ‘живи неща’.
В търсене на най-добрите методи за отглеждане и възпитание на деца и аз като повечето родители, изпаднах в трудна ситуация. Как да прилагам на практика наученото от книгите? Знаех прекрасно какво да казвам, как да реагирам и най вече какво не трябва да правя, когато общувам с децата си. Всичко беше лесно и ясно до момента, в който изгубех контрол над собствените си емоции и се пусках по течението на така познатото поведение, което бях запечатала от детството и досегашния си съзнателен живот. Повишавах тон, обвинявах, заплашвах, карах се и всичко, което виждаме като отношение към децата от страна на възрастните по улиците, детските площадки, магазините и дома. ‘Не ме интересува какво искаш, ще ме слушаш какво аз ти казвам’, ‘Ако не спреш веднага, няма да ти купя нищо’, ‘Искаш ли да те накажа’, ‘Какво си мислиш, ако не слушаш ще те оставя тук’, ‘ Спри веднага да ревеш, иначе ще те набия да знам поне за какво плачеш’ .
Прекрасно знаех, че е изключително важно да зачитам чувствата на децата си, аз самата като любяща майка повече от всичко исках да възпитам спокойни и щастливи деца, които да се възприемат като пълноценни личности и да се отнасям към тях като такива. Въртях се в затворен кръг.
За щастие открих метода на Маршал Розенберг за общуване по ненасилстван начин. Когато за първи път видях заглавието на книгата му ‘Общуване без агресия. Наръчник по ненасилстваена комуникация’ си казах, ‘Това не е за мен, аз не съм агресивна, не прилагам насилствена комуникация’. Оказа се, че много греша. Когато общуваме с другите и в думите ни има осъждане, оценка, обвинение, заплаха, подигравка, насмешка, сарказъм, заповед и с това целим или неволно караме другите да се чувстват засрамени, изпълнени със страх, виновни, подтиснати, безпомощни, неуверени, притиснати, то тогава нашата комуникация е насилствена. Когато обаче говорим през езика на ненасилствената комуникация и зачитаме, както своите така и чувствата и нуждите на околните, ние създаваме различна основа за свързване и съпричастност, особено важна при общуването с децата. Така имаме много по-голям шанс да се справяме с ежедневните малки битки за обличане, приспиване, миене на зъби, прибиране на играчки, които ни се налага да водим и да запазим добрият тон на разговора, както и да намерим в лицето на детето си приятел и партньор, а не ‘саботьор’.
Трябваше да се науча, да разпознавам чувствата и да отгатвам нуждите, които ги предизвикват, да разбера какво е това емпатия и как да я използвам, как да правя ясни наблюдения, без да вмъквам оценки; как да изкажа молба за действие и да приема ‘Не’ за отговор.
Бяха ми нужни семинари, упражнения и много практика, и вече почти две години се старая да общувам с децата си през езика на емоциите. Опитвам се да виждам какви чувства и нужди стоят зад постъпклите им. Да им покажа, че ги разбирам и да се опитаме заедно да намерим изход от трудните ситуации. Когато съм погълната от своята собствена емоция и не мога да чуя техните нужди, си позволявам да им кажа, как се чувствам аз, какво искам и защо за мен е толкова важно да получа удовлетворение на нуждите си. Опитвам се да говоря така, че думите ми да не ги карат да се чувстват виновни за моите емоции. В повечето случаи децата ми ме изненадват, като ми дават идеи как да се справим със ситуацията, така че и аз и те да сме доволни. Или ми заявяват и техните нужди и чувства, така че да ми е по-лесно да разбера тяхното поведение и да реагирам адекватно.
И ако ме питате дали е лесно, ще ви кажа, че не е никак лесно. Всеки ден се боря с това да бъда емпатичен родител. За щастие, децата ми винаги ми дават поводи, да проверя дали се справям добре. Има моменти, в които емоциите ми са толкова силни, че ми е трудно да чуя самата себе си и си нареждам старата песен, но се уча и нещата постепенно ми се случват по-лесно. Най-хубавото е, че и децата ми се учат да говорят на езика на емоциите и винаги ме изненадват, с каква лекота го правят в сравнение с нас възрастните. Това ми носи силно вътрешно удовлетворение и ме убеждава, че усилията ми си струват.
Автор: Зорница Трифонова – обучител по ненасилствена комуникация и емпатия
