Е, няма от какво да те е страх. Я се стегни, Стига си се ядосвал излишно. Нищо толкова не се е случило., Не плачи! Ти вече си голямо дете! Случвало ли ви се е да казвате на детето си, на племенника си или детето на ваш приятел някое от горните изречения? Или ако не тези, то подобни изречения, в които вместо да приемем емоцията, което детето преживява да се опитаме да я ‘поправим’ с някоя по–приемлива?

Вероятно на всички ни се е случвало и ще ни се случва. Но, когато знаем, че има и вариант, в който реакцията ни може да подкрепя децата да назовават и да се справят с емоциите, които преживяват, вместо да ги ‘поправяме’ бихме полагали усилия да реагираме по различен начин.

Защото може и да не ни харесва, но когато ние не даваме идея на децата как да се справят с емоциите си, оставяме на тях да измислят начина, по който да го направят и често техният начин е през действия като чупене, удряне, тръшкане и т.н. В крайна сметка така се ражда и агресията – от безсилието да се справиш с емоциите си по друг начин.

За съжаление ако подценяваме или не зачитаме емоциите на децата ние предаваме две опасни послания:

1) Не се доверявай на чувствата си.

Детето се чувства по определен начин, но ние му казваме да не се чувства така или че няма смисъл да се чувства така. Но как ако ние като възрастни сме наистина прави, то така и не успява да преодолее чувствата си? Ако се замислим това поведение няма как да не създава объркване в децата за емоциите им. А в крайна сметка кой знае по-добре от тях самите как се чувстват? Рискът е децата да започнат да се съмняват както в чувствата си, така и в това дали правилно ги разпознават и назовават.

2) Чувствата няма нужда да се изразяват.

Ако децата не срещат разбиране и подкрепа да изразяват емоциите си, рано или късно ще решат, че от тяхното изразяване няма смисъл и ще спрат да го правят изобщо. Това не означава, че ще спрат да ги чувстват. И понеже неизразените емоции не изчезват, вероятността да се проявяват под някаква форма като поведение или действия е много голяма. Трудните емоции като гняв, страх, разочарование, безсилие и т.н. не са ни приятни нито като деца, нито като възрастни, но ако като деца се научим как да ги преживяваме по-лесно ще имаме повече приемане за богатата палитра на човешките емоции, и макар винаги да остане предпочитанието на положителните пред отрицателните емоции все пак  ще знаем как да живеем с двете.

 Каква е алтернативата?

Нашето усилие и като родители на собствените ни деца и като възрастни, които общуваме с деца би трябвало да е да насърчаваме и подкрепяме определянето и назоваването на емоциите от децата. Това се счита за част от подкрепата, която можем да дадем за емоционалното съзряване на детето и възпитаването на емоционална грамотност. Когато кажем: Виждам, че ти е тъжно или Разбирам колко важно е било за теб това. Или само попитаме: Разстроен ли си?, Объркан ли си? ние показваме съпричастност и разбиране, даваме пространство за детските емоции такива каквито са и предаваме посланието, че е приемливо детето да преживява това, което преживява. Така освен, че му помагаме да расте свързано с емоциите си и да ги признава, помагаме и на себе си да се радваме на емоционална близост с децата. Защото емоциите са с нас от момента, в който се раждаме та чак до момента, в който ще напуснем тази земя, така че да научим децата да се справят с тях по здравословен и за тях и за околните начин е урок за цял живот.