1) Умението да допускаш, че дори когато се мислиш за прав има по-голяма правота от твоята, която си отворен да търсиш не за да си докажеш, че грешиш, а за да преживееш обогатяването възможно при надскачането на себе си и правотата си. Това включва готовността да изследваш позициите, мненията и гледните точки на другите, за да се докосвате взаимно до богатството на света, разнообразието на хората и различията на култура, вярвания и ценности. Да мога да си кажа ‘Знам, че се мисля за единствено прав, но какво ако ми се губи цялата картина? Какво ако изпускам нещо? Мога ли да направя цялостта по-важна от правотата си?’

2) Умението да оставаш свързан с чувствата и потребностите си независимо от потока позитивни или негативни оценки, себеоценки и представи за добро, лошо, по-добро, най-добро, по-лошо, най-лошо… Това включва готовността да балансираш между силата на ума и мъдростта на сърцето, да балансираш между мнението, чувствата и усещанията си. И още по-важно умението да оставаш буден за начина, по който енергията на взаимодействие с другите се сменя само защото ти променяш нагласата си.

3) Умението да вярваш, че пространството между хората създава решения само когато не ги предзадаваш, че истината е в потока на свързването, а не в усилието да я откриеш възможно най-скоро. Вярата, че пътят и целта са взаимосвързани и се предполагат, но само с фокус върху баланса между тях се ражда удовлетворението да си там където искаш, преди да стигнеш там, за където се стремиш.