Цикълът от 4 лекции представя идеи от книгата на Сура Харт и Викория Киндъл Ходсън ‘Езикът на уважението’ (издателство Кръгозор, 2012), която от своя страна се основава на метода на Ненасилствена комуникация на Д-р Маршал Розeнберг. Първият цикъл от 4 лекции се организира от Творчески център Покажи ми (март-април 2011) и може да се организира периодично при заявено желание от други центрове за обучение на родители.
Лекциите са с практическа насоченост и включват кратко представяне на основните идеи на метода на Ненасилствена комуникация (ННК) през избраните теми, последвано от разглеждане на лични ситуации, предложени от родителите и обща дискусия с въпроси и отговори.
Качеството на връзката родител–дете и отглеждане на емоционално–грамотни деца
Забързаното ежедневие изисква от всички нас да сме ефективни в действията си и често поставя под натиск родителите да са бързи в комуникацията с децата, а оттам не оставя много време за пълноценно свързване, което изисква спокойствие и забавяне. Първата лекция обръща внимание на възможността за пълноценно свързване, когато съзнателно създаваме пространство за изслушване на децата и разбиране на техните емоции и потребности.
Тогава отношенията ни придобиват дълбочина и свързването става ценност сама по себе си, независимо от възможните различия в конкретни ситуации (пр. лягане в определен час, избор на дрехи за училище, прекарване на свободното време). От друга страна тази практика учи децата да са свързани с емоциите си и да са осъзнати за потребностите си, което с времето ги превръща в емоционално-интелигентни личности. Или както казва Маршал Розенберг ‘Независимо в коя посока им е писано да поемат децата ви, можете да ги изпратите емоционално-грамотни и осъзнати за взаимовръзката им с другите.’
Споделената сила: изграждане на семейна култура на сътрудничество
Втората лекция обръща внимание на сътрудничеството в семействата и се опитва да отговори на въпроса, как да преживяваме повече съдействие и уважение във взаимоотношенията с децата ни. Особено внимание обръщаме на взимането на решения. Взимаме ли решения вместо децата ни и по този начин лишаваме ли ги от възможността да изразят желанията и потребностите си? От друга страна разглеждаме, защо някои родители се страхуват да чуват децата си и умеем ли като родители да зачитаме потребностите на децата ни, но и нашите лични потребности или живеем с идеята, че за известен период от време ще се посветим само на децата ни и тяхното отглеждане и възпитаване?
Какви са рисковете на тази саможертва и помага ли тя за възпитанието на децата? Казано по друг начин споделената сила е умението, да решаваме заедно с децата си кое е най-добре за тях и да предприемаме действия, които са съгласувани с тях. Това разбира се включва умението да ги слушаме и да се свързваме с чувствата, потребностите и желанията им, което е сърцевината на Ненасилствената комуникация.
У дома – място без виновни.
Превръщането на дома в място за физическа и емоционална сигурност за децата е ключово условие за изграждане на пълноценни личности. Това е място, където няма значение кой е крив и кой е прав, а има значение кой какви потребности има и как да се намери начин, в който потребностите на всички страни да бъдат удовлетворени.
Когато децата израстват със сигурност, че има пространство, в което да могат да изразят себе си, своите чувства, потребности и желания, съвсем естествено те имат желание да се свързват с родителите си и освен това се научават да живеят живота си с нагласата на изследователи – да търсят какво стои зад действията и думите на другите като човешки емоции и потребности. Макар от друг ъгъл, тази лекция обръща внимание на емпатията като подход за разрешаване на конфликти и превръщането на всички конфликти във възможности за свързване, разбиране и зачитане.
Целите на родителството. Възпитание без етикети, сравнения, награди и наказания
Всеки човек има ценностна система. Когато станем родители съвсем естествено имаме ценности, които искаме да можем да предадем на децата ни. По този начин родителството придобива своя цел: конкретна посока, в която искаме да се придвижваме като родители. Затова въпросите ‘Какви качества бих искал/а да притежават децата ми, когато пораснат?’ и ‘Какви отношения бих искал/а да имам с децата си не само сега, а в дългосрочен план?’ са ключови за определяне на начина, по който избираме да възпитаваме децата си. И тези решения са лични. Те зависят от личността на родителя и определят бъдещите действия по отношение на възпитаване на децата.
Така например обикновено изграждането на автономни личности, върви с осъзнато предоставяне на възможности за избори на децата, както желанието да живеят в близък контакт с природата означава отделяне на семейно време за разходки, походи и време прекарано на открито.
Осъзнаването на целите ни като родители, често сигурно се сблъсква с представата за подчинение и послушание, в която децата са ‘мирни’, ‘кротки’ и ‘добри’. Съответно ни поставя пред осъзнаване на ограниченията на механизмите за възпитание, основани на похвали и наказания, награди и порицания. Така отново се връщаме до нуждата от свързване с децата през нашите ценности като родители и техните потребности и желания и отново свързването – срещата, става водеща в желанието ни да отглеждаме пълноценни личности.
