Развитието на човечеството в края на 20-и и началото на 21-и век води в посока на свързване, преливане между противоположностите: изток-запад, наука-изкуство, наука-религия, женско-мъжко и т.н.

След поредица унищожителни войни, между които две световни, човечеството стига до идеята, че не противопоставянето, а свързването е в основата на общността. Довеждайки насилието до предела му, хората откриват възможностите на сътрудничеството. Установяват, че не е задължително успехът на един да води до провал на друг. Може да се постигне такъв тип обща дейност, в която всеки да печели нещо.

Според този тип мислене всеки от нас е уникална частичка от ‘пъзела на живота’ и е ценен именно със своята ‘различност’ – никога никъде няма и няма да има някой като него. Така, изчезването на един човек, води до обедняване на цялата ‘картина’.

От такава гледна точка училището спира да бъде част от ‘пирамидална’ йерархична система, където умните възрастни заставят незнаещите деца да наизустят някакво количество информация.

Ученето може да бъде възприето като сложен процес на свързване на уникални човешки личности от различна възраст не само през ума, а цялостно – и през емоциите, чувствата, мечтите, целите.

Това означава, че акцентът при преподаването би бил не върху количеството информация, а върху качеството на връзките между отделните знания. Ако ние като възрастни използваме ‘силата, която защитава’, създаваме ‘хранителна среда’ за творчеството, защото никой не може да твори насила.