Наскоро една провокация в университета, в който уча, ми откри нова гледна точка, относно ролята на учителя в процеса на обучението. Накратко се получи следната ситуация – професорът посочи факта, че цветовете, такива каквито ги виждаме, не съществуват, а са просто вълни, възприети от окото. После уточни, че и гласът не е това, което чуваме, а само преработени вибрации, които всеки ‘чува’ по различен начин. Накрая излезе, че той (самият професор) всъщност не е той и че един вид изобщо не съществува. Пита се в задачата: ‘Какво сме научили и разбрали от представената идея, след като самият човек, който току що я е разяснил, казва, че всъщност не е този, който си мислим че е?’.
Замислих се по въпроса, какъв фактор е учителят всъщност. Какво означава призванието учител? Какво участие има в предаването на знанието? Решавам да споделя, как стои в моята глава представата за добър учител, за призван в това, без да държа да съм права и без да опитвам да вкарам в тази форма всеки следващ мой преподавател. В крайна сметка учител е този, който може. Въпросът е в какво се изразява моженето.
За мен ролята на учителя като проводник, чиито авторитарни функции са сведени до минимум, е най – ползотворна. Той е полезен, когато е инструмент на познанието. Всъщност не е от значение толкова самата материя, която преподава, колкото умението да събуди любовта към ученето като човешка активност. Ценното е да набляга, не само върху запаметяване на фактологията, колкото върху разбирането и вникването в същината. Учителят може да помогне в осмислянето на самия познавателен процес, който понататък ученикът среща във всеки аспект на живота, защото нима минава и ден, в който да не се учим на нещо ново?!
Тъй като животът до голяма степен се случва в процесите на взаимодействие, призваният да бъде учител усеща и ролята си, в поставянето основите на партньорските умения. Изкусният в занаята, откроява ценността на колективната работа и ученикът става по-успешен сътрудник и по-умел в комуникацията с околните.
Помислете си за вашите любими учители – вероятно са най-харизматичните, най-ведрите и разбира се преподават, предавайки на вас собствения си искрен интерес към предмета. А нима има вариант да се случва толкова туптящото човешко занимание (ученето) без и двете страни да ‘горят’ в него? Може би сред любимите учители има и такива, които не са писали на дъска и не са ви проверявали домашното – това са онези сътрудници, които срещаме по пътя на себепознанието и които са готови да споделят всичко свое ценно с нас.
Там няма и следа от поведението ‘ Аз знам повече от теб и сега ще те науча’. Струва ми се, че едно от основните предизвикателства пред учителите в днешно време е, да съумеят да избегнат тази прекомерна авторитарност, власт и дистанцираност, привнесени им от институцията. Когато преподавателят е всред учениците си и мине някак на техните вибрации автоматично каналът, по който тече информацията, става по-широк и в него обменът протича по-свободно и леко.
А какво би станало, ако учителят и ученикът си разменят ролите? Дали няма поне двойно да се умножи коефициентът на полезност, заради задвижването на двустранен процес? Какво би станало, ако така направим всички по веригата – проумеем, че едновременно сме и приемащи знанието и предаващи знанието…че даже и излъчващи знание от най-дълбоките и мъдри части на душите ни? В личната си духовна работа всички сме в кюпа. Всички имаме своите неуверености и провали, своите върхове и прозрения. И стигаме до извод, че всеки от нас в даден момент е в позицията на учител за някого.
Собственият ми опит показва се, че колкото по-добре усещаме равнопоставеността и отвореността, с която някой ни приема, толкова по-добре усвояваме нови умения и имаме желание да се развиваме. Сигурна съм, че и вие сте го забелязали. Средата, в която се учим е като почвата за растенията. Тук се сещам за китайското изкуство бонсай – развитието на растението зависи от почвата/средата, в която е посадено. Така се случва и при хората – разгръщането на възможностите се случва в пълнотата си в благоприятна среда, по мярка (това е различно от среда без препяствия и предизвикателства за съществата.) Мисля си и още нещо – призванието не е дадено, за да подхранва егото, тъкмо обратното, то освобождава от него. В своето призвание човек се разтапя без да се наблюдава отстрани, отдавайки цялата си енергия и концентрация.
От понятието учител тръгват много и различни по своето настроение идеи. Те напомнят малко на лъчите на слънцето. Тръгват от ослепителната светлина, за да стоплят и огреят нуждаещите се. Някои лъчи изгарят, а други са скрити по пътя си от облачета. Едни хора спускат завеси през слънчевите дни, а други гледат с широко отворени очи право в слънчевия диск. Светлина за всички ни – според кошничката, с която сме тръгнали.
Автор: Карина Карагаева
